Беше мразовита сутрин в края на зимата, небето беше синьо, прекрасно, много малко хора се разхождаха в парка. Седях на пейката с наведена глава и държах плътно червената фуражка в ръце. Бях облечен все още с униформата за парашутни скокове и с инициалите на военно въздушния батальон.
Момчето пое дълбоко дъх, за да придобие кураж и с несигурен глас ме попита: "Защо плачеш? Един истински войник никога не плаче!" Без да дочака моя отговор, то се обърна и избяга.
От хълма на парка се виждаха красиви гледки от чудесната околност; слънцето беше светло и топло, напомняше за пристигането на пролетта.
Витлата на хеликоптера тласкаха въздуха рязко по тревата в селския район на Сиена, миризма на керосин беше силна и приятна; седях с моя парашут, чаках моят ред да се кача в хеликоптера CH47 Chinook. Това щеше да е моя четвърти скок, първия с бригадата. Аз съм офицер от италианската армия, бригада Форголе. Трябва да бъда твърд мъж!
Тук съм, за да докажа на себе си, че мога да преодолея страха. Трябва да докажа, че мога да посрещна смъртта, но сърцето ми е като част от масло на слънцето, бавно се топеше.
Днес може и да е, последния ми ден на тази планета, скъпоценни последните мигове от живота ми, но аз не забелязвам никаква разлика с предишните дни. Днес може да бъде мой ред да умра. Какво, рано или късно всеки трябва да се справи, може да се случи днес. Какво погребение мога да имам! Много важно! Всички войници подредени, с тържествена реч на генералния секретар на бригадата, много емоции! Всеки ще каже хубави неща за мен, след като съм мъртъв, те биха казали, че съм добър човек, много честен. Знаеш ли, когато умреш, хората те превръщат в един светец!
Двадесет години живот изглежда като на ден. Какво ще се случи с всичките ми тревоги, с моя ексхибиционизъм (склонност към изтъкване), с разочарованието да не завладееш някое момиче или спечелиш много пари? Какво ще се случи с моите планове за бъдещето? Какво ще стане с всички онези неща, които аз отчаяно исках и ме правиха толкова нещастен? Осъзнавам, че аз не бързам да напусна този свят, без значение колко дни съм живял досега: днес е твърде рано!
Животът е чудесен, но не го познаваме! Ние го оценяваме само когато разберем колко лесно е да го загубим! Когато имате само няколко минути преди края, всичките ви безпокойства стават много незначителни. Разбирам, че светът ще бъде по-добро място, ако всички живеят и знаят, колко несигурно е тяхното съществуване.
Но няма повече време, за да обяснявам моите мисли. Големият хеликоптер с две витла тихо опира върху тревата, на няколко метра от нас, турбините правят такъв оглушителен шум, че трябва да викам, за да говоря с моите колеги.
Въздухът имаше особена миризма, съскаща и в устата си чувствах странен вкус, това е адреналина в кръвта. Аз съм начело на редицата, най отпред при първия полет, най-близко до люка. Всички парашутисти минаха пред мен, заемащи местата си, млади хора със сериозни изрази, безмълвни лица, италиански лица.
Военните скокове са различни от другите, те се извършват при много ниска надморска височина: хиляда и сто фута, дори няма четиристотин метра. В случай на неизправност на парашута е почти невъзможно да се вземат критични мерки в случай на опасност, особено в първите скокове. Това е още по-трудно с раница и пушка.
Вътре в хеликоптера витаеше усещане за сила от властта, произтичаща от всяка непредпазливост наказвана със смърт. Най-големият и най-мощният враг на човека! В съревнованието със смъртта имате усещането, че сте по силен от нея. Но, в края на деня, в действителност тя е тази, която решава как и кога.
Турбините увеличават оборотите, хеликоптер се вдига, първо гърба си, а след това предната част; излитане, когато е невъзможно да се говори, защото шумът е толкова силен. Люка оставя полуотворен, през който можете да видите хълмовете на Кианти и изгорялата мъгла на керосин във въздуха. Разбираме, че сме достигнали до височина за скок, когато хеликоптерът се забавя, установява се с постоянна скорост.
Офицерът, който отговаря е пред мен, един метър от бездната долу (люка). Той ни предупреждава, че е време да ставаме. Люка се спуска бавно, по стените на корпуса светлините са червенокоси; Едната ръка държи въжето закачено на стоманен кабел, другата гледа да се захване на страната на хеликоптера.
Офицерът е вече приведен на моята страна, той ме държи за костюма за скок; движим се много бързо, в слушалките той получава съобщение, че има шест секунди до скока. Половин метър от люка, емоциите са много високи. Моите очи са вторачени в червените светлини, момент и след това зелена светлина светва, пляскане по бедрото и скок в празното пространство.
Главата е ниско, краката стегнати и напрегнати. Непосредствена и пълна тишина: хиляда и едно, хиляди и две, хиляди и три, хиляди и четири, хиляди и пет, гледам на дясно, гледам на ляво. Казвам си, че всичко е наред, но аз движа много бързо, твърде бързо. Не разбирам защо. Обзема ме страх, главата започва да ме стяга, скоростта се увеличава светкавично, аз не искам да си вдигна главата, за да видя какво се случва. Разбирам, че трябва да задействам лоста за извънредна ситуация, но ръцете ми не отговорят на заповедите на мозъка. Паниката е майстор в тази ситуация.
Смъртта, последния враг, печели играта.
Петнадесет секунди, това е колкото остава до края. Последен момент да съзерцавам моето съществуване. Пред очите ми, както в паралелна реалност, пейзажът изглежда да свидетелства за красотата на съзиданието, рязко контрастира с човешката действителност пълна с омраза, с безполезни и жалки борби, с нещастни и тъжни хора.
Мислите минават през главата ми като куршуми. Мисля за семейството и приятелите си. Разбирам, че за мен живота е свършен, да: за мен, сега е краят.
Какво добро съм сторил на тази земя? Какво ще пишат на моя надгробен камък? Какъв знак ще остане на това място? Както слънцето изгрява и тревата изсъхва, какъв спомен ще остане?
Скоро ще се разбия на земята, тежък край, никога не съм изпитвал нещо подобно, моля те Боже помогни ми! Аз Те моля да ме послушаш! Прости ми, че аз мисля за Теб само когато ме обзема ужас! Сега ще се разбия на земята! Защо се случва това с мен? Моля Те, Боже спаси ме!
Няколко секунди минаха, но изглежда като вечност за умиране, една секунда е ценна като че ли струва цял живот.
Виждам дървета и поляната се приближава по-близо и по близо. Нищо друго не мога да направя освен да се опитам да хвана ръчката при извънредна ситуация, която опира стомаха ми. Успях да я сграбча, задържах я здраво с дясната си ръка и с всички сили, колкото имах я дръпнах. За миг пружината се освободи и парашута се отвори. Само за няколко секунди се приземих рязко, но без повреди. Аз все още дишам. Не мога да повярвам на очите си, аз съм все още жив.
Благодаря ти Господи! Благодаря Ти за земята, че земята съществува! Благодаря ти живот, че ми позволи да изпитам това! Благодаря ти смърт, че ме пожали този път! Знам, че един ден ще се срещнем, но за сега аз не бързам!
И още веднъж, благодаря на Бога, защото сега аз ще мога да гледам смъртта право в лицето, без страх, знаейки, че моето съществуване е вечно с Него.
Като познаваме Бог, ние позволяваме на Исус да влезе в нашия ежедневен живот и да ни промени, да ни даде увереност в Него, да ни даде Христовия мир, който принадлежи на тези, които вярват в Него и са станали деца на Бога.
Смъртта е най-мощното оръжие за изнудване, което нашият противник Сатана, използва срещу нас.
Но чрез Спасението на Христос ние можем да преодолеем това препятствие. Разбирането, че духът ни, нашата същност, като хора, ще прекараме цялата вечност с Бога и знаейки със сигурност, че Бог е винаги с нас, ни дава сили и чувство на блаженство, което нищо в света не може да ни даде.
Когато скачах с парашут, аз не познавах Бог, но сега съм благодарен, че Той ми позволи моя парашут да се отворя всеки път, за да променя живота си преди да е твърде късно.
Но често съм тъжен, защото живея сред хора, които не осъзнават, че техният парашут може да не се отвори един ден и поради това няма да могат да променят живота си, но изборът на вяра в Исус Христос, може да ги предпази и да им даде право на вечен живот.
Книга: Тихият Приятел, Глава 1
The Silent Friend, Giulio Credazzi
Към Глава 2
Пламен Шопов, http://kak-da-vqrvame.blogspot.com/
Благословение!
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар